Mad TV

Ако нямаш възможността да обикаляш селянизираните кръчми по българското черноморие, ето ти предложение за прогонване на скуката през горещите часове на уикенда.

MadTV(да не се бърка с гръцката телевизия, която излъчва и в България) е шоу на Fox, което обича да се подиграва с разни хора и събития в киното. В Youtube е пълно с техните скечове (посочвам този сайт, тъй като не успях да открия специализиран адрес или канал, на който могат да се намерят клипчетата им). Знам, че не си слабоумен, затова ще те оставя сам да си ги търсиш. И за да ти покажа, че наистина е весело, ето няколко мостри:

Историята на Иисус през погледа на Джеймс Камерън:

Между „Жега“ и Righteous Kill Ал Пачино и Робърт Де Ниросе срещат в магазина за сладолед:

Тяхна си интерпретация на „Убийствен пъзел“:

Пародия на рап-операта на R Kelly, която сама по себе си е безумие:

Инджой, дет се вика.

Още рекорди на новия „Батман“

„Черният рицар“ вече подобри един от рекордите на „Спайдърмен 3″. Късно в неделя филмът счупи и другия исторически рекорд на третата част на „Спайдърмен“).

Междувременно „Черният рицар“ успя да измести „Кръстникът“ от класацията на IMDB.

Как шепа успокоителни превърнаха „Черният рицар“ в хит

Новият „Батман“ започна да троши рекорди, още преди да излезе по кината – филмът беше включен в програма на рекорден брой кина, а билетите за първите прожекции на много места бяха разпродадени седмици преди официалната премиера. По-малко от 24 часа след дебюта си в САЩ филмът вече е на четвърто място в IMDB. Оценката му в Rotten tomatoes е 94% и аз си представям как големите издания са пратили скалъпените си кинокритици на прожекцията, след което са пуснали специален тираж с добавено ревю за филма. Оценката на „Черният рицар“ в гнилите домати е по-висока от тази на „Батман се завръща“, считан от феновете за най-добрия филм от поредицата. Как стават тия работи?

Талантът на Кристофър Нолан е безспорен – заплюхме си го още от „Мементо“; за Крисчън Бейл също няма какво да коменитрам. Обаче да твърдиш, че интерпретацията на Нолан била с класи над тези на вече създадените от други режисьори, защото обяснявала дълбоко скритите в психиката на героите мотиви… Сори батка, ама в Батман се разправя за милионер, който търчи след бандити, маскиран като прилеп.
Зад „Черният рицар“ стои огромната машина на „Тайм Уорнър“. Филмът струва 180 млн. долара и това без разходите за маркетинг и реклама, които предвид мащабната кампания могат да достигнат и до 100 млн. долара според Ал Либерман от Нюйоркския университет (не мрънкай, че не си го чувал, важното е в статията да има цитиран умник). Най-мощната реклама за филма обаче струваше много по-малко – около стотина долара и те дойдоха от джоба на Хийт Леджър, а не от бюджета на „Уорнър брадърс“. С тях той си купи лекарства и нататък сигурно си чел по вестниците.
Непосредствено след трагичните събития около Леджър „Уолстрийт джърнъл“ публикува в сайта си обширен материал за това как смъртта на актьора е прецакала цялата рекламна схема на „Уорнър брадърс“, които вече бяха извадили от дюшеците си милиони, за да са сигурни, че снимките с Леджър в ролята на Жокера ще са навсякъде в интернет и по медиите. Вместо това обаче внезапният край на актьора превърна „Черният рицар“ в „най-очакваният филм на годината“.

Още преди да са видели за какво става въпрос, експертите(това определение е абсолютно лишено от смисъл, на който му се е случвало да го използва със сигурност знае за какво говоря) започнаха да обясняват колко качествено и завладяващо било въплъщението на Леджър в образа на психопат убиец. Досега още не съм прочел ревю за филма, което да не започва с името на австралийския актьор.
„Уорнър брадърс“ не само използваха успешно смъртта на Леджър като двигател на маркетинговата си кампания, чрез нея те превърнаха „Черният рицар“ в култ. И всички онези, които отидоха да го гледат късно в петък в щатските кина и после самодоволно го определиха като гениален, малко или много бяха повлияни от този трик.
На мен „Батман в началото“ не ми хареса, затова и нямам големи очаквания към новия. Ще отида да го гледам, но за мен първите две части от поредицата си остават най-добри. Междувремнно всички чакат края на почивните дни, когато ще се тегли чертата и ще се види какви приходи от продажби на билети са реализирани в рамките на уикенда. Според мнозина „Черният рицар“ ще атакува абсолютния рекорд на „Спайдърмен 3″, който събра при дебюта си 150 млн. долара.

Рекламата вече осигури на лентата не само титлата „най-очакван“, но и „най-добър“ филм на годината. Нека все пак не забравяме, че главната аудитория на приключенията за Батман са 10-годишните деца и дъртите задръстеняци като мен. Ако това е най-доброто в киното, значи „Спайс гърлс“ са най-доброто в музиката.

П.С. Най-добрият възможен сценарий – блогърите от цял свят сипят хвалби за „Черният рицар“ и го превръщат в касоразбивач, а накрая Хийт Леджър, досега крил се по хотелски стаи и безлюдни курорти, се появява по телевизията и заявява „Преебахме ви“.

Обществена собственост

Никога не е късно да станеш жертва на маркетинговото кино.

Идеята на „Технополис“ и други големи вериги да пробутват застояли дивидита не е толкова лоша – наскоро за 2 лева се сдобих с „Чопър“ и „Убийство!“, а в „Метро“ намерих цялата колекция български класики, които 24 часа най-безсрамно пусна със съботните си броеве.

„Обществена собственост“ ми попадна случйно и нали трябва да съм много навътре с генгста киното веднага си го взех – струваше 2 левчета – и заедно с градски транспорт, двулитровата бутилка „Славена“ и мечтите за кола на старо от Германия сигурно подсказват накъде съм тръгнал.

Изненадах се, че при толкова рап звезди, набухани във филма, за него не се е чуло нищо досега. След като го изгледах, разбрах защото това е така.

Лентата е пълна трагедия. Представи си някой от клиповете на страшните негра от Бронкс, разтеглен до 90-минутна тъпотия, в която хората се избиват, говорят, мълчат и изобщо действат без никаква логика. Всички актьори, доколкото разбирам, са певци на „Рокафела“ (лейбъла на Джей Зи) и през цялото време се държат все едно ги дават по MTV. Добрата новина е, че вече има с кого да сравняваме Арнолд Шварценегер – актьорската игра в „Обществена собственост“ е сведена до ниво размахване на пистолети и мръщене на джуки – все едно актьорите ги изтезават на електрически стол или ги карат да позират за снимки в български сайт за запознанства. На моменти действието става толкова абсурдно, че те хваща параноята дали пък не се превръщаш в шизофреник и си почнал да губиш връзката с истинския свят. Това всъщност е и най-забавното в целия филм, и ако имаш по-здрави нерви, нищо чудно да го догледаш до края.

Всъчщност филмът промотира „Рокафела“ и цялата империя (в рапърския жаргон на бизнеса се казва империя, на жените – кучки, а генгстърите по принцип не четат блогове), но го прави по доста нелеп начин. Много по-добри примери могат да се посочат с „полубиографичните“ филми на разните там Еминеми и Фифти сентове.

Единственото утешение в целия буламач е Джей Зи, който явно е надушил каква чорба с лайна се готви в компанията му. Появява се за около 2 минути и говори безсмислици, но въпреки това май прави най-добрата роля в сравнение с колегите си. С което доказва и неизбежния извод – този филм е толкова слаб, че колкото по-малко си замесен в него, толкова по-добре.

Имаме президент

Вече знаем как ще изглежда Джордж Буш в предстоящия му „биографичен“ филм, режисиран от,хм, Оливър Стоун.

Интересно какво ли ще направят с Елизабет Банкс, която играе Лора Буш.

Оха, а?

Снимката е на „Ентъртейнмънт уикли“

Edit: Ето ги и двамцата изпраскани на корицата:

Благодарение на Uzumaki

Звъни ми вчера телефона, ама така, международно ми звъни.

От няколко дни се опитвам да разбера как да си направя диалога на Джо Пеши и Робърт Де Ниро от „Казино“ на тон за телефона. Предвид невероятните ми технически умения това сигурно ще отнеме известно време.

В САЩ тарикатите използват Celebrity Soundboards, за да си правят ташак по телефона. Резултатите, дори и да са нагласени, са много забавни и разведряват значително първия работен ден. Ето тук Джо Пеши се обажда на негро (знам, че бял не може да казва „негро“ на чернокож, но аз съм живял в „Мeден рудник“, така че ми е простено).

А ето и гореспоменатия диалог в свободна драматизация с героите от „Улица „Сезам“.

В сайта на Celebrity Soundboards има приложения, с които можеш да се избъзикаш с някой нещастник от името на бате Арни, бате Слай и всички други батковци, които ни промиваха мозъците през деветдесетте с филмите си, записани на пиратски видеокасети.

Телефони, които носят смърт

Преди няколко седмици двама японци патентоваха технология, която позволява с мобилен телефон да видиш снимки и друга информация за починал човек, извличайки данните директно от надгробната му плоча. Изобретението бързо беше популяризирано като e-grave.

Не може да се отрече, че мобилните телефони са швейцарските ножчета на 21 век. Те вече влизат в модерната градска митология и стават обект на хорър жанра. Ето ги най-известните примери за филми, в които телефоните носят смърт:

One Missed Call, който поради липса на въображение ще преведа като „Едно пропуснато обаждане“. Разказва историята за група състуденти, които започват да умират, след като получат гласово съобщение, на което е записана собствената им смърт. Един по един цялата група почва да се затрива, защото съобщението се предава от телефон на телефон през списка с абонати на всеки от злощастните мушмороци. Римейк на япоснки филм от преди няколко години.

„Кутията на Ковак“. Започва вълна от самоубийства сред хора, които са получили мистериозно обаждане по мобилните си телефони. Филмът се заиграва с една градска легенда за унгарската песен, която убива; като цяло е доста интересен.

„Предизвестена смърт“ Добре се, не можах да се сетя за друг филм с мобилни телефони, ма и този става. Изгледалите касетата получават известие по телефона, че имат 7 дни да живеят. След като „Предизвестена смърт“ излезе по кината, завзеците почнаха да се обаждат на произволни телефони и да съскат „Seven days!“. Шегата мутира с пристигането си в България, когато жертвите отговаряха на обаждането с „Пейндор“.

Синдромът „Тайлър Дърдън“

Не харесвам хора, които цитират Тайлър Дърдън. Не ми допада идеята за разни интелектуалци, които изтъкват превъзходството си над другите, като разправят колко добър бил „Боен Клуб“.
Истината е, че никой в България нямаше да е чувал нито за „Боен Клуб“, нито за Чък Паланюк, ако не беше Дейвид Финчър. Така както никой не беше чувал за Джей Джей Конъли, преди да се появи екранизацията на „Лейър кейк“. Днес обаче всички пичове се надпреварват да вкарват фразите на Тайлър Дърдън в разговори с приятели, а името на Чък Паланюк е резонна проверка за интелигентността на хората, с които се запознаваш.
Не ми харесват тези хора, защото съм минал през същият стадий и имам представа колко абсурдно изглежда.
Всичко започна с едно извъртане на очи, за което бях споменал и на друго място. Цяло едно подпоколение започна да си извърта многозначително очите всеки път, когато чуеше други хора да коментират колко тъп филм бил „Боен Клуб“. Това им (ни) даваше задоволство, че видите ли „ние знаем за какво иде реч, а другите – не“. Сега това поколение носи тениски с логото на „Епъл“ като демонстрация на презрение срещу световния монопол, докато в същото време продължава да води същия незадоволителен живот (пример: пичовете от интернет отдела в нашата фирма, които дори са си кръстили сървъра Боб – от His name is Robert Paulson). Същите тези хора прекарват часове в наизустяване на реплики от филма, с които после зарибяват момите – това ако съдим от форума на Lovestyle например, където почти всички пишман пикапьори и алфа-лидери посочили „Боен Клуб“ за любим филм. Примерите от родната реалност продължават с десетки.
Казано е, че човешкото недоволство е двигател на цивилизацията. Така като гледам, прилагането на една художествена измислица на практика явно е туширало гнева на болните от синдрома „Тайлър Дърдън“, защото те се ограничават с една голяма гола приказка. Най-вероятно просто защото сме путьовци. Щото, да си го кажем направо, колко от нас тръгнаха да си горят ръцете или да живеят в дупки?
Не харесвам хора, които цитират Тайлър Дърдън. Не ми допада изкривеното разбиране на бедния български дришльо за този филм. Не ми харесва фактът, че и аз влизам в списъка. Затова потискам тази си черта и гледам да страня от превзети тайлъровци, които лъскат пода на „Титаник“, докато той потъва (тук би следвало да се изхилиш на самоиронията). Странни и високомерни са ми. Те гледат половинчато на нещата. Те не са като мен. Аз съм по-умен от тях…мамка му, излекувал ли съм се от синдрома „Тайлър Дърдън“, или вече развивам тумор?

Основни характеристики на страдащия от болестта:

1. Увлича се по учения за себепознание и психология. Това му дава чувството за могъщество и го кара да си мисли, че може да манипулира другите в своя ползва. Най-често се насочва към НЛП (невролингвистично програмиране) – заради начина, по който звучи. Основно има забежки към слабоизвестни течения с абсолютно недоказани теоретични съждения, като овладяване на енергии или соционика (да не ме биеш сега, Уинди). В същото време конвенциалните езотерични теории са пълна глупост за него – ако го питаш за астрология, ще ти се изсмее в очите..Има си собствена докторина за Бог и религията.

2. Работи като програмист или друга работа, свързана с компютри. Обича да гледа грешките на другите пред машината и тайно им се присмива, преди благородно да се намеси и да помогне.

2. Има си блог, в който излива мъдростта си пред света. Задължително има секция с цитати от „Боен Клуб“. Другата му стихия са форумите, където се подписва като Тайлър Дърдън или Jack’s нещо си.

А ти болен ли си?

The Spirit

Пускам ти това и повече няма да те занимавам с този филм. Типичен тийзър, но поне добиваме представа за визията на филма.

The Other Boleyn Girl

Резултатът от едно филмово ревю обикновено е или никакъв или напълно отказване на читателя от гледане на въпросния филм. Искрено ми се искаше да не е такъв случаят с Другата Болейн и да призная пред себе си, че слабите ми очаквания са плод единствено на излишните ми напоследък претенции. Но този филм беше по-разочароващ и от слабите ми очаквания. Наблюденията ми от точно 56 минути гледане са:

• Джъстин Чедуик трябваше да се придържа към сериалите и да направи някакъв сериал по подобие на The Tudors (който е в пъти по-добър впрочем), където да развива безумните мeлодрами от романа за Мери и Ан.
• въпросният роман, по който е правен филма трябва да е супер зле, ако сценаристът действително го е следвал точно.
• сценарият е много слаб. Толкова плоски реплики, спокойно биха се вписали и в бразилска сапунка.
• трудно е за вярване, но единственото, което пречи на Джонатан Рийс Майерс да бъде по-добрият Хенри от Ерик Бана са 20тина килограма. Не че не съм доволна. Един час по-късно именно Ерик Бана ми се струва съвсем удачна причина да не съжалявам за изгубеното време.
• пред камерата постоянно се вееха престилки, поли, храсти, коне и всякакви простотии, които ‘преминаваха’. Не знам ефект ли е било, ама не беше никак забавно.
• дори да оставим настрана абсолютните измислици под съвсем реални имена и не съвсем логичните действия/държане на притежателите на тези имена, никак, ама никак не уважавам филми, които се опитват да ти втълпят симпатии, нагласи и несъществуващи факти още с първите си минути. Може и аз да съм пристрастна, но поне знам защо и се опитвам да погледна обективно.

Това, което ми хареса бяха актьорите – всички се справиха прилично, макар да имаше доста нелепи сцени, но за това отново трябва да виним сценариста. В общи линии – не, не ми хареса.