Обществена собственост

Никога не е късно да станеш жертва на маркетинговото кино.

Идеята на “Технополис” и други големи вериги да пробутват застояли дивидита не е толкова лоша - наскоро за 2 лева се сдобих с “Чопър” и “Убийство!”, а в “Метро” намерих цялата колекция български класики, които 24 часа най-безсрамно пусна със съботните си броеве.

“Обществена собственост” ми попадна случйно и нали трябва да съм много навътре с генгста киното веднага си го взех - струваше 2 левчета - и заедно с градски транспорт, двулитровата бутилка “Славена” и мечтите за кола на старо от Германия сигурно подсказват накъде съм тръгнал.

Изненадах се, че при толкова рап звезди, набухани във филма, за него не се е чуло нищо досега. След като го изгледах, разбрах защото това е така.

Лентата е пълна трагедия. Представи си някой от клиповете на страшните негра от Бронкс, разтеглен до 90-минутна тъпотия, в която хората се избиват, говорят, мълчат и изобщо действат без никаква логика. Всички актьори, доколкото разбирам, са певци на “Рокафела” (лейбъла на Джей Зи) и през цялото време се държат все едно ги дават по MTV. Добрата новина е, че вече има с кого да сравняваме Арнолд Шварценегер - актьорската игра в “Обществена собственост” е сведена до ниво размахване на пистолети и мръщене на джуки - все едно актьорите ги изтезават на електрически стол или ги карат да позират за снимки в български сайт за запознанства. На моменти действието става толкова абсурдно, че те хваща параноята дали пък не се превръщаш в шизофреник и си почнал да губиш връзката с истинския свят. Това всъщност е и най-забавното в целия филм, и ако имаш по-здрави нерви, нищо чудно да го догледаш до края.

Всъчщност филмът промотира “Рокафела” и цялата империя (в рапърския жаргон на бизнеса се казва империя, на жените - кучки, а генгстърите по принцип не четат блогове), но го прави по доста нелеп начин. Много по-добри примери могат да се посочат с “полубиографичните” филми на разните там Еминеми и Фифти сентове.

Единственото утешение в целия буламач е Джей Зи, който явно е надушил каква чорба с лайна се готви в компанията му. Появява се за около 2 минути и говори безсмислици, но въпреки това май прави най-добрата роля в сравнение с колегите си. С което доказва и неизбежния извод - този филм е толкова слаб, че колкото по-малко си замесен в него, толкова по-добре.

Имаме президент

Вече знаем как ще изглежда Джордж Буш в предстоящия му “биографичен” филм, режисиран от,хм, Оливър Стоун.

Интересно какво ли ще направят с Елизабет Банкс, която играе Лора Буш.

Оха, а?

Снимката е на “Ентъртейнмънт уикли”

Edit: Ето ги и двамцата изпраскани на корицата:

Благодарение на Uzumaki

Звъни ми вчера телефона, ама така, международно ми звъни.

От няколко дни се опитвам да разбера как да си направя диалога на Джо Пеши и Робърт Де Ниро от “Казино” на тон за телефона. Предвид невероятните ми технически умения това сигурно ще отнеме известно време.

В САЩ тарикатите използват Celebrity Soundboards, за да си правят ташак по телефона. Резултатите, дори и да са нагласени, са много забавни и разведряват значително първия работен ден. Ето тук Джо Пеши се обажда на негро (знам, че бял не може да казва “негро” на чернокож, но аз съм живял в “Мeден рудник”, така че ми е простено).

А ето и гореспоменатия диалог в свободна драматизация с героите от “Улица “Сезам”.

В сайта на Celebrity Soundboards има приложения, с които можеш да се избъзикаш с някой нещастник от името на бате Арни, бате Слай и всички други батковци, които ни промиваха мозъците през деветдесетте с филмите си, записани на пиратски видеокасети.

Телефони, които носят смърт

Преди няколко седмици двама японци патентоваха технология, която позволява с мобилен телефон да видиш снимки и друга информация за починал човек, извличайки данните директно от надгробната му плоча. Изобретението бързо беше популяризирано като e-grave.

Не може да се отрече, че мобилните телефони са швейцарските ножчета на 21 век. Те вече влизат в модерната градска митология и стават обект на хорър жанра. Ето ги най-известните примери за филми, в които телефоните носят смърт:

One Missed Call, който поради липса на въображение ще преведа като “Едно пропуснато обаждане”. Разказва историята за група състуденти, които започват да умират, след като получат гласово съобщение, на което е записана собствената им смърт. Един по един цялата група почва да се затрива, защото съобщението се предава от телефон на телефон през списка с абонати на всеки от злощастните мушмороци. Римейк на япоснки филм от преди няколко години.

“Кутията на Ковак”. Започва вълна от самоубийства сред хора, които са получили мистериозно обаждане по мобилните си телефони. Филмът се заиграва с една градска легенда за унгарската песен, която убива; като цяло е доста интересен.

“Предизвестена смърт” Добре се, не можах да се сетя за друг филм с мобилни телефони, ма и този става. Изгледалите касетата получават известие по телефона, че имат 7 дни да живеят. След като “Предизвестена смърт” излезе по кината, завзеците почнаха да се обаждат на произволни телефони и да съскат “Seven days!”. Шегата мутира с пристигането си в България, когато жертвите отговаряха на обаждането с “Пейндор”.

Синдромът “Тайлър Дърдън”

Не харесвам хора, които цитират Тайлър Дърдън. Не ми допада идеята за разни интелектуалци, които изтъкват превъзходството си над другите, като разправят колко добър бил “Боен Клуб”.
Истината е, че никой в България нямаше да е чувал нито за “Боен Клуб”, нито за Чък Паланюк, ако не беше Дейвид Финчър. Така както никой не беше чувал за Джей Джей Конъли, преди да се появи екранизацията на “Лейър кейк”. Днес обаче всички пичове се надпреварват да вкарват фразите на Тайлър Дърдън в разговори с приятели, а името на Чък Паланюк е резонна проверка за интелигентността на хората, с които се запознаваш.
Не ми харесват тези хора, защото съм минал през същият стадий и имам представа колко абсурдно изглежда.
Всичко започна с едно извъртане на очи, за което бях споменал и на друго място. Цяло едно подпоколение започна да си извърта многозначително очите всеки път, когато чуеше други хора да коментират колко тъп филм бил “Боен Клуб”. Това им (ни) даваше задоволство, че видите ли “ние знаем за какво иде реч, а другите - не”. Сега това поколение носи тениски с логото на “Епъл” като демонстрация на презрение срещу световния монопол, докато в същото време продължава да води същия незадоволителен живот (пример: пичовете от интернет отдела в нашата фирма, които дори са си кръстили сървъра Боб - от His name is Robert Paulson). Същите тези хора прекарват часове в наизустяване на реплики от филма, с които после зарибяват момите - това ако съдим от форума на Lovestyle например, където почти всички пишман пикапьори и алфа-лидери посочили “Боен Клуб” за любим филм. Примерите от родната реалност продължават с десетки.
Казано е, че човешкото недоволство е двигател на цивилизацията. Така като гледам, прилагането на една художествена измислица на практика явно е туширало гнева на болните от синдрома “Тайлър Дърдън”, защото те се ограничават с една голяма гола приказка. Най-вероятно просто защото сме путьовци. Щото, да си го кажем направо, колко от нас тръгнаха да си горят ръцете или да живеят в дупки?
Не харесвам хора, които цитират Тайлър Дърдън. Не ми допада изкривеното разбиране на бедния български дришльо за този филм. Не ми харесва фактът, че и аз влизам в списъка. Затова потискам тази си черта и гледам да страня от превзети тайлъровци, които лъскат пода на “Титаник”, докато той потъва (тук би следвало да се изхилиш на самоиронията). Странни и високомерни са ми. Те гледат половинчато на нещата. Те не са като мен. Аз съм по-умен от тях…мамка му, излекувал ли съм се от синдрома “Тайлър Дърдън”, или вече развивам тумор?

Основни характеристики на страдащия от болестта:

1. Увлича се по учения за себепознание и психология. Това му дава чувството за могъщество и го кара да си мисли, че може да манипулира другите в своя ползва. Най-често се насочва към НЛП (невролингвистично програмиране) - заради начина, по който звучи. Основно има забежки към слабоизвестни течения с абсолютно недоказани теоретични съждения, като овладяване на енергии или соционика (да не ме биеш сега, Уинди). В същото време конвенциалните езотерични теории са пълна глупост за него - ако го питаш за астрология, ще ти се изсмее в очите..Има си собствена докторина за Бог и религията.

2. Работи като програмист или друга работа, свързана с компютри. Обича да гледа грешките на другите пред машината и тайно им се присмива, преди благородно да се намеси и да помогне.

2. Има си блог, в който излива мъдростта си пред света. Задължително има секция с цитати от “Боен Клуб”. Другата му стихия са форумите, където се подписва като Тайлър Дърдън или Jack’s нещо си.

А ти болен ли си?

The Spirit

Пускам ти това и повече няма да те занимавам с този филм. Типичен тийзър, но поне добиваме представа за визията на филма.

The Other Boleyn Girl

Резултатът от едно филмово ревю обикновено е или никакъв или напълно отказване на читателя от гледане на въпросния филм. Искрено ми се искаше да не е такъв случаят с Другата Болейн и да призная пред себе си, че слабите ми очаквания са плод единствено на излишните ми напоследък претенции. Но този филм беше по-разочароващ и от слабите ми очаквания. Наблюденията ми от точно 56 минути гледане са:

• Джъстин Чедуик трябваше да се придържа към сериалите и да направи някакъв сериал по подобие на The Tudors (който е в пъти по-добър впрочем), където да развива безумните мeлодрами от романа за Мери и Ан.
• въпросният роман, по който е правен филма трябва да е супер зле, ако сценаристът действително го е следвал точно.
• сценарият е много слаб. Толкова плоски реплики, спокойно биха се вписали и в бразилска сапунка.
• трудно е за вярване, но единственото, което пречи на Джонатан Рийс Майерс да бъде по-добрият Хенри от Ерик Бана са 20тина килограма. Не че не съм доволна. Един час по-късно именно Ерик Бана ми се струва съвсем удачна причина да не съжалявам за изгубеното време.
• пред камерата постоянно се вееха престилки, поли, храсти, коне и всякакви простотии, които ‘преминаваха’. Не знам ефект ли е било, ама не беше никак забавно.
• дори да оставим настрана абсолютните измислици под съвсем реални имена и не съвсем логичните действия/държане на притежателите на тези имена, никак, ама никак не уважавам филми, които се опитват да ти втълпят симпатии, нагласи и несъществуващи факти още с първите си минути. Може и аз да съм пристрастна, но поне знам защо и се опитвам да погледна обективно.

Това, което ми хареса бяха актьорите - всички се справиха прилично, макар да имаше доста нелепи сцени, но за това отново трябва да виним сценариста. В общи линии - не, не ми хареса.

El Orfanato

Ако и вие като авторката си мислите, че обичате ужаси и в същото време тайничко копнеете лошия чичо с ръждясалия трион да се окаже дегизиран супермен, решил да спаси главната героиня от скучния й животец, то El Orfanato е точно за вас. И още тук ще спомена, че всякакви сравнения с Лабиринтът на фавна трябва да изчезнат след споменаването на произхода на филма. Защото също като Лабиринтът, Сиропиталището идва от Испания. Няма да ви занимавам с имена и истории, а ще се опитам да вмъкна в няколко думи какво ще видите, ако решите да превъзмогнете испанският език, неизменно навяващ асоциации на южноамерикански сапунки. Ще видите майки, борещи се за децата си, деца, борещи се за майка, страх, нещастни случайности, щастливи случайности и много надежда. Всичко това се случва в една много приятна къща близо до морето. И ако морето и майките ви се струват недостатъчно атрактивни, ще ви загатна, че гледайки този филм може да добиете реална представа какъв можеше да бъде Ледърфейс от Тексаското клане в едни по-благоприятни обстоятелства. А може и да не добиете. Филмът, все пак, е страхотен. Приятно гледане!

Robot Chicken

“Еми”-то на тези си е заслужено

Поглед към новия Джеймс Бонд

USA Today докладва за работния процес на Quantum of Solace. Има и снимки.